Човек отива в посоката, в която гледа

14 февруари 2020 г.

Човек отива в посоката, в която гледа

Откакто се помня обичам да карам колело. Освен че e чудесна форма на упражнение и ми дава възможност да посещавам различни места, колоезденето ме научи също и на ценни уроци. Един конкретен урок ме кара да разсъждавам почти ежедневно върху това накъде гледам и къде отивам.

Обикновено карам колелото си на улицата; пътищата са гладки и като цяло по тях се кара лесно. Но скоро след като срещнах съпруга си, той ме покани да опитам планинско колоездене заедно с него. Нямах търпение за новото предизвикателство, но не след дълго установих, че карането на колело по планински пътеки изобщо не е като да караш по гладък път. Планинските пътеки са тесни и по тях често има препятствия – например камъни, корени и дълбоки следи от колела. На това първо планинско каране, аз си държах очите отворени за всяко изникващо препятствие, мислейки си: „Не удряй камъка, не удряй камъка, не удряй камъка!“ Положението бе почти комично, понеже въпреки цялото ми старание и концентрация, улучването на камъните изглеждаше неизбежно.

След няколко обезсърчителни неуспеха, бъдещият ми съпруг ми даде прост съвет. Той каза: „Вместо да гледаш препятствието, гледай къде искаш да отидеш; колелото ще те следва“. Този съвет ми се стори налудничав. Звучеше прекалено просто, но тъй като взирането във всяко препятствие не ми носеше кой знае какъв успех, реших да опитам. Не след дълго приближих още един камък по пътеката. Вместо да го гледам, усилено се съсредоточих върху тясната, но чиста част от пътеката встрани от камъка. За мое учудване, колелото (с мен върху него) отиде точно там, където исках да отиде! Учудвах се, когато този принцип се оказваше успешен отново и отново. Безсмислено е да казвам, че останалата част от карането бе много по-приятна.

Много пъти съм мислила за този принцип през живота си. Освен че осигурява безопасно преминаване покрай физическите камъни и другите опасности, той се доказа и като надежден принцип за безопасност по време на моето духовно пътуване. Ако съсредоточавам вниманието си върху разсейващите фактори от света – страхове, сравнения, прекалено много социални медии и т.н. – в духовен план се отклонявам значително от целта, към която мисля, че се стремя. Обаче, ако се стремя да водя живот, съсредоточен върху Спасителя и следвам Неговия пример, бивам укрепвана и напътствана, отвъд моите собствени способности.

Една от моите любими истории от Писанията описва как Христос върви по водата, посред буря, към лодката на Своите ученици. В началото учениците Му се боят, но тогава Петър разбира, че това е Спасителят и желае да Го последва във водата. И той го прави! Устремен към Спасителя, Петър започва да върви по водата към Христос. Но тогава фокусът му се измества. Той обръща внимание на вятъра и вълните (хаоса и разсейващите влияния), които се разбиват около него, и започва да потъва. Не само способностите на Петър му дават сили да преодолее физичните елементи, както и не само бурното море и разбиващите се вълни са единствената причина за неговото потъване. Петър преодолява природните закони, съсредоточавайки се без колебание върху Исус Христос, за да постигне това, което иначе би било невъзможно.

Научих се да гледам в посоката, в която искам да отида, защото отивам там, накъдето гледам. Толкова е просто. Винаги ще има перипетии, а те често са обезсърчителни, но се уча да гледам към Спасителя, докато намирам пътя си през трудностите, които срещам в живота си. Какво означава това на практика? Означава ежедневно да прекарвам време, угощавайки се със словата на Христа, често през деня да търся вдъхновение и напътствия в молитва, казана на глас или наум, и след това да действам според това вдъхновение. Означава да култивирам дух на благодарност всеки ден и да прекарвам време в храма. Означава да имам доверие, че Бог знае коя съм и вместо отчаяно да питам: „Защо на мен?“, да питам с вяра: „Какво искаш да науча от тази трудност?“ Това да насочвам вниманието си към Спасителя не кара проблемите да изчезват, но ме прави по-силна да намирам стеснената пътека, която ще ме отведе в безопасност.

Краят на историята с Петър също е важен, защото когато започва да потъва, Петър извиква към Спасителя и Исус веднага протяга ръката Си към него, за да го хване. Когато изгубя фокус, се опитвам да си спомня, че Той е там и чака с протегнати към мен ръце да се съсредоточа отново върху Него. Той ще бъде търпелив и непоклатим, винаги готов да ме издърпа и върне обратно в Своите любящи обятия.